Беше, късна зима. Стрехите на къщите се огъваха под тежестта на падналият през нощта сняг, който застрашително се беше надвесил от ръба им, сякаш да се изсипе, като лавина.От комините  се извиваше дебел, като къделя дим, който даваше да се разбере, че печките и камините, бяха добре разпалени и създаваха на човек усещане, че е топло и уютно, даже и като стоеше отвън на пъртината. Слънцето грееше, но вятъра издухваше топлината му още преди да се е докоснала до земята, а врабчетата накацали по дърветата се бяха издули, като глухарчета и се натискаха едно в друго за да се стоплят. Старият орех в двора на Самсарови, беше огънал яките си клони от тежестта на падналият сняг и от далече можеше да го объркаш с беловлас старец. Под него Кольо Самсара,  впрягаше старият кон, а челядта му изнасяше от къщи големи бухчи и ги трупаше върху каруцата. Беше време да тръгват, защото до Казанлък имаше 30 километра. До вечерта трябваше да пристигнат инак свареше ли ги  нощта на пътя, щяха да измръзнат. А пък нито коня, нито каруцата ги биваше, а  и челядта много, пет парцала да са живи и здрави и все мъжки.

Прочети още...